Решихме да се разделим. Той изрече най-клиширания израз от всички клишета „Така ще е по-добре и за двама ни, ти заслужаваш най-доброто”. Все си мислех, че пак ще се сдобрим, пак ще се върна при него и пак ще сме заедно, както се случваше преди. Но този път не стана така.

Отидохме на автогарата, той плачеше, аз също. Вече щях да се махна от София, заради когото бях там, и да се върна при родителите си. Автобусът дойде, качих се, макар че имаше 10-15 минути преди да потегли. Така плача аз, че сякаш са убили мой близък. Той също плаче. Всички пътници ни гледат, но на мен не ми пука. Все си мисля, че ще стане както в американските филми – в последния момент напук на всички негативизми момчето и момичета успяват да са заедно и щастливо живеят. Но не стана така, всичко било свършило.

Той бе най-голямата ми любов. Хора сме, всички сме имали такъв период от живота си, в който си мислим, че дори и Брад Пит да дойде няма да му обърнем внимание, защото до нас е човекът най-най. Правим всичко за него, обичаме го, прекаляваме с обичта си и това му идва в повече и хоп при друга отива. Този човек, който ти звъни през 5 минути, след време спира да се обажда, даже си сменя номера, без да ти казва. В този момент ние почваме „ама ти не беше такъв” и това почва още повече да го отдалечава от нас. И накрая резултатът е ясен. Излиза, че за всичко сме виновни ние, жените.

P.S: Тъй като тук няма да спомена неговото име, помогнете ми да му измислим псевдоним за по-нататъшните публикации :)